Пътувахме по Балкана със стария ловец дядо Иван Шар планина. В онези времена още имаше хора, които се препитаваха с лов. Балканът не беше населен като днес – планината беше пълна с какъв ли не дивеч: сърни, елени, вълци, мечки, лисици, златки и други.
Шар планина беше ловец само на мечки, и то стръвници, които са нападали хора. Като се появи някъде такава мечка, ще дойдат при Шар планина:
– Бай Иване, така и така, отърви ни!
Шар планина метне пушката-мартинка и тръгва. Имаше и куче – малко кученце, което безпогрешно го довеждаше до мечката. Той не бързаше: ден, два, три ще я следи, но щом се е заел веднаж, мечката не можеше да му убегне.
Вървим ние през гората, а той ми разправя ловни истории, беше сладкодумен. Буките току-що се бяха разлистили. Листенцата – меки, златисти, във въздуха се усещаше възкиселият им вкус. Изведнъж Шар планина се спря, опря се на пушката и въздъхна дълбоко:
– На това място убих сърна… Ударих я в предните крака – падна. Като дотичах до нея – плаче с едри сълзи, като дете! Ех, че като ми стана жал, мъка! Че като ударих калпака в земята! Тя плаче, и аз плача заедно с нея. Заклах я, да не се мъчи. Оттогава – на сърна не хвърлям!
Някакво далечно сродство съществува между човека и всички живи същества.
